Скъпа Ружа,
Пиша ти във връзка с твоя роман „Дълбоко в деколтето“, който прочетох с подчертан интерес и зяпнала уста. Докато се занимавах с книжното приключение, с което си дарила мен и българския книжен пазар, аз трескаво си записвах цитатите, които най-много са ме впечатлили – те се оказаха толкова много, че се наложи да започна сам себе си да цензурирам и да лишавам бъдещия си Аз от ремарки за творчеството ти.
Признавам си, от много време не бях дочитал книга само за да видя дали може да стане по-зле. Още от самото начало на „Дълбоко в деколтето“, Ружа, аз усетих непримиримата досада, струяща из страниците ѝ.
Идеята ти за повествование през гледната точка на двете гърди на мадмоазел Мюриел, които при това са представени като от мъжки пол и със собствени индивидуалности, безспорно е интересна, ако обаче с разглеждането ѝ от теб се спре дотук. За нещастие, ако читателят започне да чете „Дълбоко в деколтето“ отвъд текста на задната корица, ще остане дълбоко разочарован.
Далеч от мисълта, че съм фактор, който може да съветва утвърдени и награждавани писатели като теб, Ружа, но все пак ми се иска да ти споделя някои настроения и забележки около твоя роман.
На първо място, бидейки читател, аз много бих се радвал, ако не получавам цялата информация за емоционалния свят на героите спусната свише от авторовия глас, а бих предпочел техните действия и думи сами да го обрисуват. Наместо това ти просто ми казваш какъв е този или онзи персонаж, с какви качества и пороци се родее и защо аз трябва да го видя именно такъв, а не какъвто иначе с удоволствие бих го интерпретирал. Уви, в случая с „Дълбоко в деколтето“, без авторовия глас да ме напътства сред сложния дълбочинен свят на героите аз не бих разбрал абсолютно нищо.
Ще ми се да отбележа също абсолютно ненужната спорадична поява на нещо, наречено „писателката“ – тя от време на време бива спомената от двете гърди, Жан и Жул, но до края на книгата така и не става ясно защо. Та физически споменаваната писателка не прави нищо отвъд писането на самия текст и появата ѝ в него преспокойно би могла да се зачеркне без „Дълбоко в деколтето“ да загуби безспорните си качества.
При все че твоите герои Жан и Жул са родени от теб като от мъжки пол, то мога да те уверя, че те доста повече принадлежат към палитрата на женските вълнения и емоции. Без аз самият да съм класически критерий за мъжественост, бих намигнал към теб и писателския ти талант, че хленчещите и разплакващи се „фалически“, както ги наричаш, персонажи не крият у себе си почти нищо мъжко, според стереотипа за мъжкия пол, разбира се.
Едва ли ще е особено ценно неоригиналното ми наблюдение за препратката в романа ти към Филип Рот „Гърдата“, която и на първо гледане е очевидна. Много ми допадна как в книгата си ти находчиво си кръстила свой герой Иван Рот, а малко по-късно едната от гърдите дори прочита книгата на Филип Рот и отбелязва, че има и други като нея, т.е. мислещи гърди. Брилянтно!
За сметка на това обаче не ми се понравиха напълно сюжетните ти решения. Стори ми се малко банален, да не кажа скучен, твоят опит да изправиш героинята си и гърдите ѝ пред всички възможни битови проблеми, които едно момиче в големия град може да има, и да не ѝ предложиш съвсем, ама съвсем никаква възможност за оригинална случка или връзка с някого, което да не е писано в хиляди други книги и от хиляди други автори и да не се е случвало на поне милион души по света в последната една минута.
Не мога да не спомена и стила на писане, който аз, въпреки че често съм описван като префърцунен сноб, бих наподобил на достоен за последните страници на женско списание. Малко по-долу съм привел и няколко от по-фрапантните примери за безвкусни опити за докосване до литературата, но уверявам бъдещите ти читатели, че „Дълбоко в деколтето“ изобилства с подобни красоти. Тях, дума да няма, не препоръчвам и на най-злия си книжен враг.
Спонтанно се сещам за една сцена в твоята книга, в която едната гърда се шокира от напълно очакваната, но обрисувана като шеметна, развръзка на сюжета с възклицанието: „Кой можеше да предположи!“. Никой, Ружа, не можеше да предположи, освен абсолютно подцененият читател.
Послепис: Скъпа писателко, неколцина мои колеги, книжни блогъри, претръпнаха от възхищение по твоя роман „Дълбоко в деколтето“ и написаха вдъхновяващи ревюта с препоръки за него. Смятам за проява на лош вкус да вмъкна в своето писмо връзки към тях, но вярвам, че читателите на този блог притежават вродената интелигентност и сами да ги открият.
Обещаните цитати:
Жул и Жан го оценяваха, въпреки че той не им обръщаше ни най-малко внимание или може би точно заради това. – с. 48
Мюриел участваше като насън в целувката, за пръв път ѝ се случваше, а сякаш винаги е можела. Коремът ѝ обаче реално се стегна, стрелна я болка в слабините. Болката на желанието. – с. 49
Беше началото на юли, първото лято, което не водеше до нова учебна година. То раздуха жаравата на чувствата и огънят между Мюриел и Филип се разпали. – с. 103
Ранена до кръв от раздялата с Филип, душата ѝ се бе покрила с невидима предпазна коричка, която не допускаше чужденци да проникнат в интимното. – с. 129
Ако ти харесват ревютата ми, можеш безплатно да се абонираш за тях. Просто напиши името и мейла си във формата по-долу, ще получиш писмо, с което да потвърдиш абонамента си и готово – всичко ново просто ще идва при теб : )
Comments are closed.