Последната книга на американеца и страстен почитател на хайку Дейвид Ланю е „Сегавечно“ – няма да обяснявам какво значи тази дума, някъде в началото на романа надълго и нашироко е дискутирано, а след това продължава да се повтаря пак и пак, ако някой случайно е пропуснал да разбере.
Както вероятно сте забелязали, ако сте чели ревютата ми за „Човекът, който пишеше хайку“, „Хайку войни“ и „Смеещият се Буда“, първите две ми бяха страшно приятни, „Буда“-та ми досади много, а сега, като знам, че съм минал цялата тетралогия (понеже те имат доста връзки помежду си), мога да поставя „Сегавечно“ някъде по средата.
Честно, много съм разколебан за тази книга – от една страна не предлага почти нищо особено. Просто автобиографичен фрагмент от живота на писателя, гарниран с доста приятни хайку. Историята обаче не е особено атрактивна – мемоарните текстове могат да са интересни или ако авторът им е бил значима личност, чийто исторически и/или културни действия искаш да разбереш през живота му, или ако животът му е бил страшно интересен и си струва дори и само като фикция.
Сега не е така – историята на Ланю минава от колежанските му години, първата му съпруга и една от сериозните му приятелки. Ноо това не впечатлява особено и „Сегавечно“ изглежда нещо като наръчник към предходните три книги. Практически „Сегавечно“ се оказва бегла разходка из част от живота на писателя и насочва читателите, които познават трите други книги, към това кои са вече познатите им Зъбльо, г-жа Сливов цвят, господарят Кага и т.н.
Но ако не сте чели „Човекът, който пишеше хайку“, „Хайку войни“ и „Смеещият се Буда“, „Сегавечно“ си остава една лековато и приятно поднесе история. Чете се бързо и в интерес на истината в по-голямата си част грабва вниманието, но нищо повече.
А, да, и учи да се живее сега и завинаги. То това е и сегавечно, де.
За съжаление, що се отнася до мен сега Ланю остава по-скоро като донякъде посредствен прозаик. Сега, а и в сегавечно…
Comments are closed.