Редовните читатели на Литературата Днес знаят, че 2011 г. и първите 8 месеца на 2012 г. бяха твърде бедни откъм ревюта. Причината съм казвал и преди – освен че четях като цяло по-малко, желанието ми за писане просто се бе изпарило (първоначално се надявах за кратко, пък то!).
От началото на септември все пак, за добро или зло, започнах отново книжната офанзива
и само за три месеца блогът се върна пак в играта и почти се докопа отново до място в топ 100 на блогосферата.
Освен че отново се чете много и се пише много, особено се гордея с новата придобивка на Литературата Днес – максимално изчерпателен RSS-каталог на българските блогове за книги и литература. Хранилката в него има над 30 книжни местенца, от които периодично се изтеглят заглавието и началото на новите публикация – и така читателите просто могат да „прелистят“ и да открият това, което им е по вкуса.
В края на 2010 г., когато последно правих обзор на блога, в него попаднаха ревютата за 11 книги.
Сега са по-малко, но, смятам, по-добри – шест книги и двата броя на GRANTA.
Като се изключат първите две в списъка, които са истински чисти шедьоври, останалите не са подредени йерархично.
 Разкази от световна класа! Осем парчета смазващо добра литература, човешки герои, вдъхновяващи събития и съдби, които трудно могат да те оставят безучастен. Не ежедневни, а съдбовни истории – навярно най-силният български писател на къси разкази. |
Първата книга, която ме е разплаквала по такъв неконтролируем начин. Истински шедьовър, пропукващ и най-коравото сърце със съсипващата си атмосфера, черно-белите илюстрации и история, която е трогателна без ни най-малък намек за блудкавост. |
 Убийствен книгоиздателски проект! Това е книгата, чийто цикъл в Литературата Днес приключи за около 4 часа – от момента, в който я взех от „Милениум“, през прочита до написването на ревюто. Средна работа качество на самия текст, но симбиозата с илюстрациите и цялостното изпълнение на книгата правят „Изобретението на Хюго“ абсолютно задължително притежание за всеки книгоманиак. |
 Страхотно въздействаща среда – макар и не по начина на Нес. Когато четеш тази книга, просто оставаш затиснат под канарата на безизходицата.Много тежък за четене роман, на места муден, но безкрайно интелигентен, циничен и чаровно отблъскващ. |
 Въпреки факта, че на няколко пъти бях готов просто да захвърля тази книга в някой ъгъл и без никакви угризения да я забравя завинаги, в крайна сметка тя ми даде много. Колкото и скучна да става на места и преспокойно да може доста да се съкрати без да изгуби от есенцията си, романът е безкрайно интелигентен и е в състояние да те оплете и напълно да се загубиш из десетките му герои. |
 Колебах се дали да добавя този заглавие в списъка, но вероятно под влияние на най-скорошния му прочит се реших все пак да го включа заради три неща – мащаби на действието, каквито не съм виждал у друг български прозаик, християнската философия, която е написана по почти брилянтен начин, и персонажа на Никол. Както писах и в ревюто си, „Кастинг за месия“ може да стане №1 в българските класации, може и да пробие на чуждите пазари, но заради съществените си недостатъци ще остане просто посредствен роман далеч зад Големите в литературата. |
 |
 |
| Без съмнение първите два броя на литературното списание GRANTA („Бъдеще“ и „Секс“) имат безкрайно много трески за дялане – като се започне от няколко (дори не малко!) разказа с отвратително качество и се стигне до малоумно ниското ниво на редакторската и коректорска работа. При все това опитът да се направи качествена нашенска литературна периодика не бива да се подминава с лека ръка, а и и в двата броя действително има страхотни истории. | |
12:07
Нощ. Мрак и тишина облива страниците. Едва чуваме как майка ни повръща в банята след лечението си. Сънували сме чудовищния кошмар, от който се събуждаме винаги с крясък. Докато се страхуваме да заспим отново, някъде навън се размърдва огромното тисово дърво. Скрива луната с огромните си клони и проговаря с гръмотевичния си глас.
Ние сме 10-годишният Конър. Уплашеният Конър, Конър, който си прави закуска и изхвърля боклука. Конър, чиято уста в училище кърви и чийто баща гледа новото си дете на друг континент.
А това проклето дърво, старо колкото света, ни принуждава да стоим и да слушаме историите му.
Ние сме малко момче. Ние сме момче, чиято майка умира от рак, бори се с последни сили за живота, но все още можем, надяваме се да я спасим. Стига да не се появява чудовището от Онзи кошмар.
Но Чудовището от 12:07 е друго, различно. През кривите му зъби от възлести чворове се носи горещ дъх и повей на древност. То е тук за истории. През нощите ни разказва три – истории за въздадена справедливост.Истории, в които добри и лоши няма. Истории, където happy end е разрушение, болка и страх.
Историите са най-дивите създания. Историите ловуват, преследват и разкъсват. Пуснеш ли ги на свобода, никога не знаеш какъв хаос могат да причинят.
Накрая това чудовище иска последната история от нас – малкото момче. Иска да изкопчи Онова, което таим в дъното на душата си и стиска гърлото ни при всяка неизречена дума. Онова, което ще сломи искрицата ни надежда, ако бъде изказано.
„Часът на чудовището“ формално е приказка. Така е разказана, има малко момче, има чудовища, има илюстрации. Всеки един от тези елементи обаче е наопаки. Приказността носи призрачна и мрачна атмосфера. Младият Конър е принуден да изстрада ужасяващите тревогите на възрастен човек и да види неща забранени за 10-годишно хлапе. Черно-белите илюстрации (Джим Кей) те вкарват в един от онези зловещи безлики кошмари, където скованото ти тяло така натежава, че сякаш никога няма да се събудиш.
Съсипващо е да те запратят в ума на момче, чиято майка залинява ден след ден към неизбежния си край.
Толкова съсипващо, че да поискаш да окървавиш малките юмруци на момчето с удари по враговете му, а истината да остава все така далеч.
И после… сълзите ти да потекат като река.
По книгата линеят и:
… както навярно и всички, които са я чели.
]]>