Редовните читатели на Литературата Днес знаят, че 2011 г. и първите 8 месеца на 2012 г. бяха твърде бедни откъм ревюта. Причината съм казвал и преди – освен че четях като цяло по-малко, желанието ми за писане просто се бе изпарило (първоначално се надявах за кратко, пък то!).

От началото на септември все пак, за добро или зло, започнах отново книжната офанзива

и само за три месеца блогът се върна пак в играта и почти се докопа отново до място в топ 100 на блогосферата.

Освен че отново се чете много и се пише много, особено се гордея с новата придобивка на Литературата Днес – максимално изчерпателен RSS-каталог на българските блогове за книги и литература. Хранилката в него има над 30 книжни местенца, от които периодично се изтеглят заглавието и началото на новите публикация – и така читателите просто могат да „прелистят“ и да открият това, което им е по вкуса.

В края на 2010 г., когато последно правих обзор на блога, в него попаднаха ревютата за 11 книги.

Сега са по-малко, но, смятам, по-добри – шест книги и двата броя на GRANTA.

Като се изключат първите две в списъка, които са истински чисти шедьоври, останалите не са подредени йерархично.

Разкази от световна класа! Осем парчета смазващо добра литература, човешки герои, вдъхновяващи събития и съдби, които трудно могат да те оставят безучастен. Не ежедневни, а съдбовни истории – навярно най-силният български писател на къси разкази.	Първата книга, която ме е разплаквала по такъв неконтролируем начин. Истински шедьовър,  пропукващ и най-коравото сърце със съсипващата си атмосфера, черно-белите илюстрации и история, която е трогателна без ни най-малък намек за блудкавост.
Убийствен книгоиздателски проект! Това е книгата, чийто цикъл в Литературата Днес приключи за около 4 часа – от момента, в който я взех от „Милениум“, през прочита до написването на ревюто. Средна работа качество на самия текст, но симбиозата с илюстрациите и цялостното изпълнение на книгата правят „Изобретението на Хюго“ абсолютно задължително притежание за всеки книгоманиак.	Страхотно въздействаща среда – макар и не по начина на Нес. Когато четеш тази книга, просто оставаш затиснат под канарата на безизходицата.Много тежък за четене роман, на места муден, но безкрайно интелигентен, циничен и чаровно отблъскващ.
Въпреки факта, че на няколко пъти бях готов просто да захвърля тази книга в някой ъгъл и без никакви угризения да я забравя завинаги, в крайна сметка тя ми даде много. Колкото и скучна да става на места и преспокойно да може доста да се съкрати без да изгуби от есенцията си, романът е безкрайно интелигентен и е в състояние да те оплете и напълно да се загубиш из десетките му герои.	Колебах се дали да добавя този заглавие в списъка, но вероятно под влияние на най-скорошния му прочит се реших все пак да го включа заради три неща – мащаби на действието, каквито не съм виждал у друг български прозаик, християнската философия, която е написана по почти брилянтен начин, и персонажа на Никол. Както писах и в ревюто си, „Кастинг за месия“ може да стане №1 в българските класации, може и да пробие на чуждите пазари, но заради съществените си недостатъци ще остане просто посредствен роман далеч зад Големите в литературата.
Без съмнение първите два броя на литературното списание GRANTA („Бъдеще“ и „Секс“) имат безкрайно много трески за дялане – като се започне от няколко (дори не малко!) разказа с отвратително качество и се стигне до малоумно ниското ниво на редакторската и коректорска работа. При все това опитът да се направи качествена нашенска литературна периодика не бива да се подминава с лека ръка, а и и в двата броя действително има страхотни истории.

ОК, не знаех, че има български автори, които наистина пишат толкова добре,

затова може и летвата ми да е била малко ниска. Обаче „На изток от Запада“ на Мирослав Пенков направо ме разби – кошмарно е, че я забелязах и прочетох чак след като се разшумя силно около нея заради наградата на ВВС за къс разказ.

(А за нея преди беше писал Блажев в Книголандия, но незнайно защо лековерно не съм го послушал веднага да я зачета!)

Почитател съм на наистина късия разказ – а Пенков пише по-дълги истории – 20-30 до 50 страници. Това от своя страна му позволява да се изстреля към майсторски висини. Той успява с някаква неумолима тежест да те разходи по протежението на историята си, по няколко пъти да те натъжи или разсмее, а накрая да те запокити така, че да не знаеш къде се намираш.

И това цели осем пъти!

Причината е, че големият обем му позволява да развие невероятни персонажи – например Юки от „Снимка с Юки“, която пристига с българския си съпруг у нас от Щатите, за да зачене ин витро, и много иска да види истински цигани. Или пък обръснатото до голо турско момиче Кемал, кръстено с мъжко име, за да стане майстор на гайди (разказ, който все пак ме спечели единствено с начина си на написване).

„Как купихме Ленин“ пък е типичният емигрантски разказ – с наперения млад българин, заминаващ да учи в Щатите, живее в постоянен спор за комунизма с дядо си, но след поредица от презокеански телефонни разговори… поръчва мумията на Ленин от eBay. Защо? Ще видите!

А веселяшкият „Крадците на кръстове“, който някак е завъртян около стария златен виц за фамозното момче, което ще опикае всички на първия ред? Тази история праща около милионните протести през ’97-ма, разказва за две от много забравени момчета, за един олющен кръст, за заебан мумифициран дядо в църква и три литра вино.

Фаворитите ми обаче си остават първите два разказа – „Македониjа“ и „На изток от Запада“ –

наистина изключителни постижения, след прочитането на които просто си се излягах назад и се замислях с тежко депресарско усещане за безсилие.

„Македониjа“ те отвежда в старчески дом – където възрастен мъж открива стар дневник с писма от първата любов, заминал за Македония комита, на парализираната си жена. Убийствена история за страх, дългогодишен срам, сълзи и едно менче с мляко, от което всичко тръгва. Този разказ трябва да се учи по литература!

И едноименният „На изток от Запада“ – за едно село, разделено от река на българска и сръбска част, които се срещат веднъж годишно за събор… и за нашия главен герой, който изживява пламенна любов на купола на потънала в реката църква с братовчедка си оттатък. Детска любовна история, която тегне върху някого 30 години… Честна дума, от първото си изречение този разказ ме лашкаше като в селски автобус на ръба между отчаянието, разочарованието и страха. Защото какъв писател си, ако не накараш своите читатели да се страхуват за героите ти?

В крайна сметка, докато си вървях през един подлез вчера, си мислех защо този Пенков толкова ме грабна. Чета много къси разкази и харесвам разнообразни автори в жанра – от Реймънд Карвър, Исак Бабел и Труман Капоти чак до нашите си Радослав Парушев, Васил Георгиев, Калин Терзийски.

И реших – Мирослав Пенков разказва истории на живота.

С тъпото клише „истории на живота“ искам да кажа, че той просто не описва неща, които могат да се случат на някого и да бъдат забравени – ако не го довършат, те го променят, дори понякога го правят по-силен.

Но Пенков не си позволява да губи време с маловажни случки.

Няма смисъл да пише, ако не те накара да мислиш например, че след края на историята си в „Снимка с Юки“ Юки няма тихичко да плаче нощем до края на живота си, или след края на „Писмото“ не се е случило нещо необратимо за малко момиченце с психични проблеми.

И стилът на Пенков е страхотен!

Срамота само за коректорската работа – след няколкото дребни грешки по протежението на сборника се стигна до последния разказ, който така е гонел срок за пращане в издателството, че има поне пет изпуснати букви в разни думички. А те, повярвайте ми, просто прекъсват качеството на текста.